(No. 1 of ‘Four Quartets’)

T.S. Eliot

Сега, и миналото

може би живеят в бъдещето,

и бъдещето е парче от миналото.

Ако всичкото това време

е винаги тук

всичкото това време

е неспасяемо.

Онова, което можеше да бъде

е предположение

и тъй остава – повтарящо се пожелание

само в света на догадките.

Което можеше да бъде,

и което беше

свършват едновременно,

с предначертан финал.

Стъпки се завръщат в спомена,

по коридора, по който не минахме

надолу

през вратата, която остана затворена,

към градината с розите.

Само в тебе думите ми живеят.

За какво?

За да разпиляват праха по купата

с розови листа.

Не знам.

Други гласове обитават градината.

Да ги последваме?

Бързо, каза птицата, намери ги, намери ги.

Зад ъгъла. През портата, първата,

в света ни, първия,

да последваме ли

илюзията на славея? В първия ни свят.

Там бяха, те, изпълнени с достойнство,

и невидими,

се носят неусетно над мъртвите листа.

В пещите на есента, във пеещия въздух

птицата говори, на музиката, скрита

в плета.

Преминал е поглед, неуловим, виж,

розите са с лицата, които слагат,

когато ги гледаме.

Там бяха, като наши гости, приети и

приемащи.

Така, че тръгнахме, те в стегната редичка,

по празната пътека, към средата,

кръглата,

за да погледнем в пресъхналото езеро.

Сухо е, бетонът е напукан,

бръчките му са кафяви.

И беше пълно, езерото,

със светлина,

и се надигаше лотосът, тихо,

съвсем тихо

над трептящото сърце на

светлината.

Те бяха зад нас, само отражения във езерото.

Тогава дойде облакът, и езерото

опустя.

Върви, каза птицата, пълно е сред листата

с деца,

нетърпеливо скрити,

едва сдържащи смеха.

Върви, тръгвай, веднага, каза птицата,

човекът не може

да понесе твърде много от

реалността.

Миналото, и това което идва,

което можеше да бъде, и което беше,

свършват едновременно,

с предначертан финал.

(work in progress, more to follow)